Новият спектакъл за възрастни „Завод“ е пореден триумф за творческия екип на Кукления театър в Стара Загора, който отново насочва остриетата на сценичните прожектори срещу невидимата власт, която контролира и ограничава съвременния човек в стремежа му към щастие, свобода и полет на духа.

Този път обаче „борбата е безмилостно жестока“, защото, както вероятно сте разбрали, сюжетът на „Завод“ е изграден изцяло върху стиховете на Никола Вапцаров.

Става дума за онази същата невидима власт, която упражняваше и Големият брат в друга постановка на старозагорските театрали - „Последният човек“ по Джордж Оруел, преди това в „Страх“, после в „Прегаряне“, в „Самотата в съвременния човек“ - всички белязани от творческия почерк на театралния режисьор Веселка Кунчева. Тя има пръст и в премиерния спектакъл „Завод“, на който е консултант.

Главната заслуга за раждането на „Завод“ обаче е на автора на драматургията и режисурата Полина Христова. Мечтата ѝ да създаде спектакъл по стиховете на любимия си Вапцаров датира още от ученическите ѝ години. „Завод“ е първият неин театрален проект и - може би последен, намеква тя. Осъществила е мечтата си – и то по брилянтен начин.

„Завод“ е създаден по стихотворенията на Вапцаров, но не си представяйте рецитал. Това е оригинален авторски спектакъл на Полина Христова. Тя подбира и подрежда стиховете, съчетава ги с музиката, създадена от Милен Апостолов и сценографията на Марина Янева и изгражда цял един свят заедно с драматургичния консултант Ина Божидарова. Свят светъл, макар и затворен зад стените на мрачен металургичен цех.

Преди да реши как точно да изглежда сцената авторският екип посещава цеховете на леярния завод „Прогрес“ в Стара Загора. В най-старите му, позабравени вече цехове, откриват атмосферата, която им трябва. „Една от сцените на представлението пресъздава едно към едно обстановката в цеха на „Прогрес“, признава Полина.

„Завод“ обаче не е завод (странно, нали). Завод е живо същество и затова името му е с главна буква и не се членува „заводът“. То наблюдава и контролира хората, работещи в неговия цех, определя техния ритъм на работа, контролира темпото на поточната линия в живота им. Безмилостно е, ако някой е изтощен до смърт или реши да се отклони от строгото производствено ежедневие. Да се засмее, да потърси приятелска ръка, да поиграе, да изпита порив на нежност или на любов…

„Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът – тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.“

Въпреки суровата обстановка, в която се развива действието, спектакълът „Завод“ не изглежда мрачно, не натоварва, не внушава песимизъм и обреченост, подобно на постановките по Оруел. Напротив – стиховете на Вапцаров, прекрасно съчетани и подредени от Полина Христова, владеят като светла нишка дишането на публиката.

„Ти помниш ли морето и машините
и трюмовете, пълни с лепкав мрак?
И онзи див копнеж по Филипините,
по едрите звезди над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата в доброто и в човека,
в романтиката, в празните копнежи?

Ти помниш ли как някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?...“

Сякаш не сме се замисляли колко близки като звучене са думите „завод“ и „живот“? И като смисъл.
„Завод“ е именно това – капанът на живота, в който попадаме безсъзнателно, следвайки сляпо правилата, по които се изнизва ежедневието ни, написани от някой друг. Отивайки, връщайки се от работа, извършвайки всеки ден едни и същи действия, произнасяйки едни и същи реплики, с едни и същи хора, докато мечтите избледнеят и отлетят стопени като отработена заводска пара.

С гласовете на седмината актьори стиховете на Вапцаров отекват дълбоко в ума и сърцето - Анна-Валерия Гостанян, Елица Матева, Ивана Бобойчева, Йордан Тинков, Кирил Антонов, Любен Чанев, Любомир Желев.

„С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

Но героите на Полина Христова не са обречени на смърт отчаяни човешки същества. Макар омазани с масло и сажди, под окъсаните работнически дрехи туптят сърцата им. Те могат да се влюбват, на лицата им се прокрадват приятелски усмивки, намират начин да надхитрят Завод, да подложат приятелско рамо, когато някой попадне в беда. Успяват дори да се забавляват, да танцуват, да изпеят „Честит рожден ден“ и да се смеят, но – без глас!

В спектакъла няма почти никакви други реплики, освен стиховете на Вапцаров. Играта на великолепната седморка актьори с хореографията на Явор Кунчев и драматургичните хрумвания с елементи на пантомима и остроумен шарж казват много повече от думите.

Мълчанието е деветият, невидим персонаж в спектакъла, защото от всички правила най-важното е – „В Завод се мълчи!“. Мълчанието е част от дисциплината, от контрола, от властовия ресурс, с който Завод успява безусловно да подчини работниците, да ограничи порива им за общуване, възможността да мислят и мечтаят в една посока… И те започват дори да се грижат за него, да го обичат, да го хранят от дажбата си, макар че "хлеба не стига, деца".

Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми –
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Хлеб!
Хлеб!

Но „вярата в доброто и в човека“, завещана ни от безсмъртния Вапцаров, се промъква като светла нишка през целия спектакъл.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Мнозина ще потърсят в спектакъла пролетарски мотиви с политически привкус. И може би ще ги открият. Други ще видят единствено общочовешки прозрения, останали непреходни във времето.

"Между Вапцаровия „Завод“ и днешните заводи няма никаква разлика. Стиховете му звучат актуално, защото поставят честно човешки теми, които вълнуват хората и тогава, и днес“, казва авторът на спектакъла Полина Христова.

Младата режисьорка признава, че много е искала да включи в спектакъла и любимото си Вапцарово стихотворение „Прощално“, което поетът посвещава на жена си. Но то не успява да се впише в цялостната идея и затова остава извън постановката. Но тъй като е много хубаво, ще ви го припомним:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Премиерата на „Завод“ е днес, 27 януари, петък, на сцената на Куклен театър Стара Загора с начало 19.30 часа. Там ще бъде и щастливият от поредната красива рожба на Кукления театър директорски тандем – Дарин Петков и Татяна Калчева.

Втората премиера е насрочена за събота 28 януари със същия начален час. Дано все още се намери билет и за вас. Стискаме ви палци.

Прочети още: "Последният човек" по Оруел буди спящите пред телевизора на Големия брат