Вярвате ли, че един литературен герой може да съществува наистина? И то в България. Мнозина са готови да се закълнат, че духът на говорещия с животните Доктор Дулитъл се е преселил в старозагореца д-р Руско Петров, който не само умее да общува с тях по изумителен начин, но и да ги лекува по всички правила на ветеринарната медицина.

По всички паралели и меридиани на земната шир той има верни приятели - тигри, слонове, лешояди, щъркели, овце, крави, делфини, папагали, гарвани, крокодили, биволи, кози, соколи, леопарди, жирафи и какви ли не още домашни и екзотични представители на животинския свят. Животът на д-р Петров е изпъстрен с пътувания и куп приключения – и комични, и опасни, за които разказва, когато му остане време.

Днес всички познават д-р Руско Петров като един от основните двигатели в Спасителния център за диви животни и птици към сдружение „Зелени Балкани“ в Стара Загора. От 2 години той е и преподавател в Тракийския университет, не спира да работи на терен и като лекуващ ветеринарен лекар на диви и продуктивни животни.

Любовта към животните на Руско Петров идва от детските му години. Бил в пети клас, когато няколко дни ревал с глас и сълзи, защото на свяко му кравата се телела, а възрастните не го пускали да помага. Тръшкал се, съдирал се от рев, ама не – та не. Как ще пуснат дете да гледа кървища и плаценти и да дърпа малкото теленце за крачето да излезе по-бързо, каквито били желанията на малчугана?

В родното му градче Болярово, насред Странджа планина, традицията да се гледат животни е много стара. „В нашата къща имаше 40 - 50 овце, отглеждали сме и прасета, кокошки, зайци – голяма гама от всякакви селскостопански животни. В селото на баща му Петър - Стефан Караджово, отглеждали телета за угояване. В другото село Ружица - на майка му Симеонка, гледали най-вече овце. А той, с двамата си братя Мирослав и Евгени, оказвали спешна помощ във всички стопанства.

„Ставали сме преди училище да доим овцете, после се къпем и отиваме в час. След училище почистваме на животните или приготвяме храната им за вечерното прибиране“, спомня си Руско. Работата обаче не пречела да имат детство пълно с игри и емоции. В петък ходенето на дискотека било задължително.

„Големи калпазани бяхме с брат ми, много работехме, но и големи бели сме правили!“, признава той. Точно до тяхната къща момчетата от махалата се събирали да играят мач. Случвало се да изкарат прасетата на паша и отидат да ритат топка. Обаче веднъж прасетата влезли в някакъв бостан и изяли все що стърчи над земята. Друг път комшия сложил патици да мътят – прасетата изяли яйцата на патиците.

След дискотека до сутринта Руско извел стадо от 60 овце на паша. Щом легнали по пладне, заспал и той. „Като се събудих – ни животни, ни никой. Обаждам се на баща ми, идвай да ги търсим. Овцете – накрая на града, влезнали в една хубава нива с млечна царевица. От два декара само стръкчета се показваха тук-там.“.

Затова вечер с брат му Мирослав редовно чували някой комшия да вика през оградата „Пешооо, Пешооо…“. И разбирали, че пак нещо са оплескали.

В шести клас Руско нямал търпение да се научи да управлява кон с каруца. Врънкал свяко си през целия път и, какво да го прави, дал му юздите. Как ги дръпнал, какво точно направил – и до днес Руско не може да обясни. Конят така рипнал, че обърнал каруцата и тримата щели да се изпотрепят. После кончето дълго време не искало и вода да вземе от него, но накрая му простило.

Днес палавите години са останали в миналото. Вече утвърден ветеринарен лекар, д-р Руско Петров пази дълбока тайна, когато реши да се върне в Болярово, за да нагледа родителите си. Зададе ли се кола по пътя, жителите на градчето вдигат глави да видят - не се ли връща д-р Петров? На един кобилката му се зажребила, на друг овца се омърлушила, на трети зайче се разболяло или зъбите му трябва да се изпилят. „Не мога да откажа, все приятели, а съм се върнал родителите си да видя. Вместо това, по цели нощи съм в някой обор да израждам я теле, я конче“, тюхка се д-р Петров.

Докато стане толкова търсен лекар д-р Руско Петров преживявал куп перипетии. В 8 клас твърдо знаел, че ще кандидатства във Ветеринарен техникум. Приели го в три наведнъж, но избрал този в Стара Загора. „Бяхме дива компания – момчета на 15 - 16 години, обикаляхме на воля из все още незастроения квартал АПК. Веднъж намерихме ранен сокол, приятел го уви в якето и се сетихме, че до техникума има някакъв Спасителен център за диви животни“.

Центърът обаче цял ден бил заключен. Чак вечерта се появил основателят му Ивайло Клисуров – току-що уволнил се от казармата младеж. Подушили, че са от една порода и Руско всеки ден взел да прескача до центъра.

Завършил техникума със специалност ветеринарен техник, но две години не го приемали в Тракийския университет. През 2010 година обаче станал студент във Ветеринарния факултет и нетърпеливо заразпитвал кой преподавател може да го научи на повече грижи за домашните животни? Казали му – има един асистент, д-р Добри Ярков, него потърси.

Руско проучил, че през петък този преподавател взема студенти с личния си автомобил и ги води в големи ферми из страната да ги учи на практика. Намерил къде се събират и една сутрин цъфнал пред вратата му. „А, не мога да те взема, още си само първи курс, колата събира четирима студенти и мен. Като станеш трети – четвърти курс, обади се“, отрязал го днешният ректор на университета, професор д-р Добри Ярков.

Руско обаче не се отказал. Къде ще ти чака трети – четвърти курс? В продължение на три месеца преди всяко пътуване висял пред вратата на д-р Ярков, докато една сутрин късметът му се усмихнал – единият от студентите бил болен и не дошъл. Така започнал да пълни „дупки“, докато не станал втори курс и заел официално мястото на един от завършилите студенти.

„Пътувахме с д-р Ярков до Добрич, Силистра, Смолян, Асеновград – навсякъде, където имаше хубави големи ферми, за да се учим“, разказва амбициозният Руско Петров. Като завършил, проф. Ярков му поверил консултациите във фермите, защото той станал заместник-ректор и вече нямал възможност да пътува толкова често.

Едновременно с това вече 12 години д-р Руско Петров е оперативен управител в Спасителния център за диви животни на „Зелени Балкани“, където отговаря за персонал от 26 души и стотици болни или наранени животни.  „Не съм спрял от 20 години да работя с продуктивни животни, с полудиви или напълно диви животни, макар че работата с тях понякога се превръща в истински екшън“, признава д-р Петров.

Миналата пролет водил студенти на профилактика за каракачански коне в родната му Странджа. Една от кобилите се порязала дълбоко на ламарина. „Всичко стана в кръв, на някои студенти им прилоша. Ших срязаните мускули няколко часа. Наскоро собственикът ми каза, че кобилката е добре и се грижи за жребчето си“, доволен е той.

Д-р Петров е особено внимателен, когато има занятия с пръчове – на някои рогата им стърчат по метър и половина. „С източнобалканската порода свине има не по-малко смъртни случаи, отколкото с диви прасета и мечки“, подчертава той.

Веднъж жребче скъсало въжето и д-р Петров се случил съвсем близо. „Изправи се на задните си копита и с предните ме събори. Свих се на кълбо и после три месеца бях със сини копита по цялото тяло, даже по дупето.“, смее се д-р Петров. Друг път се шмугнал безстрашно между станоците да прави обезпаразитяване на крави. Една от кравите обаче го изненадала и го блъснала здраво. „Пукна ми три ребра, не беше фатално, но месеци наред не можех да се смея“, смешно му е днес на ветеринарния лекар.

Викнали го във ферма с 90 полудиви крави, порода галовей. Трябвало да ги натоварят на камиони за Перущица. „30 човека не смеят да влязат в обора. Пристигам, слагам ботушите,  вземам една малка пръчица и влизам да ги разделям. За три дни се справихме без проблеми“, разказва д-р Петров. „Докторе, ами те могат да те убият, как не те е страх?“, зачудили му се студентите.

Според българския Доктор Дулитъл животните имат добър инстинкт и не се притесняват, когато и човек не се страхува от тях“. Той е убеден, че това, което отличава животното от човека, е способността на четириногите да бъдат искрени приятели и да бъдат верни до края на живота си. „Хората са прекалено егоистични, за да бъдат чистосърдечни и добри като животните“, смята той.

Д-р Руско Петров е обиколил над 50 държави по света, разгледал е над 60 зоопарка, бил е в резервати за редки животни, в размножителни центрове за слонове, за крокодили, костенурки и какви ли не чудновати животни. И навсякъде го води една друга неудържима негова страст  – да покорява планински върхове.

Досега Руско Петров е изкачил 106 върха, от които три петхилядници и няколко четирихилядници. Отиде ли да изкачва връх, непременно ще посети и зоопарк или друг животински център.

Така се случило и през 2015 година, когато тръгнал да изкачва втория базов лагер на Еверест. И успял.

В Непал качил до горе и връх Калапатар, но още по-интересно му било в размножителните центрове за слонове, крокодили и в зоопарка, които посетил. Там буквално се влюбил в една слоница, която яздил на сафари в джунглата. След сафарито водачът ги завел да изкъпят животните и там с огромното животно станали истински приятели. „Търках й бивните, дупките на хобота, а тя ме къпеше“, спомня си през смях д-р Петров. После преглеждал слонове в размножителния център със слушалка заради съмнения за бронхопневмония.

В Непал ги завели да видят и жив бивол! Водачите разказвали, че това е най-страховитото животно в страната, което постоянно убива хора. „Гледам, извели едно малаче, почти сукалче, къдравко такова. Разбутах хората и отидох да го погаля, а то взе да ми ближе дланите. Японците - с ей такива големи апарати, не спряха да ме снимат, докато водачът им обясняваше за „убиеца на хора“, смее се д-р Петров.

Уменията му да дресира животни – включително домашни, донесли на д-р Руско Петров и няколко роли в киното. Най-значимата от тях е във филма „Жените наистина плачат“ (2021) на режисьорите Мина Милева и Весела Казакова. Двете му се обадили, че им трябва сцена със щъркел. Направили много добре изглеждаща инсценировка на смърт на ранен щъркел. Във филма д-р Петров даже има няколко реплики.

Подвизава се и в черната комедия с Китодар Тодоров „Жълт олеандър“ (2022), където координира играта на дресиран от него бухал. Във филма „Като птиците“ за говорещите птичи език хора д-р Петров участва с мишелова Мишо. Сега обучава гарван, но според него не е трудно да се дресира и крава или овца.

Покрай сина си се запалва по бойните изкуства в школата за оцеляване „Багатур“. С багатурите попада и в бойните сцени на филма „Ботевъ“ (2022) на Максим Генчев, където се снима заедно с Ники Илиев.

В дългото си професионално битие д-р Руско Петров е транспортирал тигри, лъвове и всякакви други опасни животни, грижил се е за орли и щрауси, но най-голямата му слабост остават… щъркелите. „За мен щъркелът е най-българската птица. Когато видим щъркел, сваляме мартениците, с него идва пролетта, той носи бебетата“.

През 2018 година в Разградско и Шуменско измръзват над 200 щъркела и д-р Руско Петров е един от първите ентусиасти, които тръгват да ги спасяват. Прибират най-пострадалите в Спасителния център и успяват да ги излекуват.

Едно нещо обаче дълбае дълбоки рани в сърцето на българския Доктор Дулитъл – когато в центъра донесат щъркел с откъснат крак. „Такива птици се налага да бъдат евтаназирани и всеки път, когато ги приспиваме, вътрешно плача. Ако е възрастен, преживявам го, но когато е млад – не е летял още пътя между Европа и Африка, не е изпитал радостта от живота, истински страдам“, признава ветеринарният лекар.

През 2014 година става чудо. Към Спасителния център се присъединява един от най-добрите ортопеди у нас – проф. Галина Симеонова. Заедно с нея започват да мислят как да правят протези за еднокраките щъркели? Експериментират много и накрая успяват.

Днес голямата им победа е, че вече създават протези за щъркели с 3D принтер – изкуствен крак, едно към едно с истинския. Така, вместо да приспиват осакатените птици, отново ги връщат в природата – маркирани и с предавател, за да проследят дали оцеляват.

В благородното начинание им помага старозагорска фирма, която принтира протезите безплатно. „Ако имахме финансиране, като в нормалните страни, щяхме да правим чудеса“, мечтае д-р Петров.

Тази година на рождения си ден, 16 февруари, д-р Петров навърши сакралните 40 години. Така се случва, че за същата дата в университета насрочили защитата на научната му дисертация „Генетични специфики, размножаване и реинтродукция на ловния сокол на територията на България“, с която той вече официално притежава научната степен „доктор“. Голямата му мечта след този нов „покорен връх“ е да възпита младите хора да обичат животните, колкото ги обича той. И никога да не ги нараняват! Да бъдат хора - добри като животни.