Четвъртата си стихосбирка представи поетесата Живка Барова пред почитатели на мерената реч в залата на къща-музей „Гео Милев“. Тя се нарича „Терапия против самота“ и продължава поетичната нишка, заплетена като изкусна бродерия от предишните ѝ книги - „Късчета душа“, „Перо от ангел“ „Житейско петолиние“.

„Терапия против самота“ идва в разгара на пролетта, скрила в страниците си 90 стихотворения, посветени на морето и това което като магнит ни привлича в дълбините му и ни кара да мечтаем, към луната с нейната светла и тъмна страна, която ни кара да вярваме в мечтите си.

Всички стихове в „Терапия“ против самота“ са родени край морето. „Морето и луната са два феномена, които ме карат да се чувствам жива, които ме пречистват от всички натрупани проблеми. Луната е моя вярна приятелка, която безотказно поема всички моите надежди, мечти, тревоги и молитви – приятелка, която никога няма да ме предаде“, казва Живка Барова.

Нейната четвърта стихосбирка има структура на тематичен поетичен сборник с четири раздела - „С дъх на море“, „Луната е моя приятелка“, „Плаващи пясъци“ и „Стъпки по пясъка“. В първия от тях са събрани стиховете, породени от контакта с морето, вторият от мълчаливите разговори на поетесата с Луната, а последните два събират в особен фокус прозренията за смисъла на живота и за отговорността ни пред природата.

Мнозина познават Живка Барова като журналист, други като учител. В последните няколко години я откриват като талантлива поетеса, чиито стихове звучат откровено и топло, понесли ритъма си по криволиците на живота, които среща всеки от нас.

Живка Барова подари три от стихотворенията си, публикувани в „Терапия против самота“, на читателите на Divident.EU:

БЕЗСМИСЛЕНО

Безсмислено е всичко,

обич моя,

че път един за нас

в живота няма,

защото той е

път към хоризонта,

а хоризонтът

е една измама.

Отвъд те чака тя,

за мен остава

в самотен пристан

нощем да пристигна…

И лунната пътека

да пробягам,

Луната няма

никога да стигна.

ГЛЪТКА МАГИЯ

Тази нощ валяха звезди,

душата ми бе камбана,

дърпана от милиони щурци –

поисках девойка да стана…

Морето погледна ме

с жадни очи

и ми погали краката,

вятърът с пръсти

снагата обви

и нежно разроши косата,

разтворих устни

със жадна уста,

исках мига да изпия,

във вените свои

да го съхраня

като солена магия,

да глътна момента,

да го отнеса

като скъпа награда,

когато намигне  

до мен старостта –

пак да се чувствам

аз  … МЛАДА.

ВЯТЪРЪТ

„Най-богат на света е вятърът.

Хората хвърлят на вятъра

пари, надежди, думи, любов…”

Едит Уортън

Потънаха в пясъка светли мечти,

засмука той мойте надежди,

а морският вятър всичко изтри

с поглед сърдит, изпод вежди.

Заплакаха чайки и гларуси в хор,

морето и то заприглася,

дирижираше вятърът своя отбор

и трупаше в своята каса

шапки, чадъри, сълзи и пари,

захвърлени в пориви плажни,

играеше вятърът свойте игри,

разместваше пясъци влажни.

Изгубих си в бурята аз любовта,

ураган я отнесе далеко,

от пясък бе замъкът мой на брега

и рухна внезапно и леко.

Потънаха в пясъка мойте сълзи,

отлетяха и чувства горещи,

на вятъра хвърли ти наш`те мечти,

обещания, думи и срещи.

Открадна вятърът нашия свят,

строен от пясъчни кули,

но със него той не стана богат –

беше свят на фалш и заблуди.