Една от най-любимите пиеси за деца и възрастни „Ние врабчетата“ по едноименната книга на Йордан Радичков ще бъде поставена за първи път на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“. Премиерата се очаква на 17 май 2023 г. от 19:00 часа в Културен център „Стара Загора“. Режисьор е Любомир Колаксъзов, сценичната адаптация е на Ива Божидарова. Сценограф е Деница
Николова, композитор – Христо Намлиев, хореограф – Стефан Витанов.

"Идеята за общността на Радичков е изключително актуална и днес", казва режисьорът и актьор Любомир Колаксъзов. Той описва себе си като: 188 см висока и 70 кг слаба режисура, 200 г мрак, 2 с.л. дим, 150 мл репетиции, скилидка хумор, 1 щипка любов, 2 щипки лудост и нерви, театър, музика, пътешествия и мечти на вкус. Всичко се смесва и се разбърква за 31 години.

“В Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора поставя за първи път. Това е нова страница от впечатляващата му творческа биография. Първата му премиера като актьор е “Албена“ с режисьор Пламен Панев в Драматичен театър “Н. О. Масалитинов“, а той току що е завършил Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив.

„Това е първата ми работа на професионална сцена и това, че е на пловдивска сцена, която много обичам, е незабравимо за мен. Защото имах възможността да играя заедно с доайените на Пловдивския театър. Там срещнах приятели и колеги, с които и до днес работим заедно“, разказва режисьорът. Сред тях са Стоян Сърданов и Ивана Папазова, с които днес съвместно ръководим театрална школа “Любен Гройс“ за деца и младежи в град Пловдив.

От 2017 г. е художествен ръководител на „Тракарт“ в родния си град. Завършва през 2018 г. режисура за куклен театър в класа на проф. Славчо Маленов в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Първата му премиера като режисьор е на сцената на Старозагорския куклен театър по покана на директора Дарин Петков. Тогава още студент в трети курс поставя „Бялата врана“ по приказка на Карел Чапек, след това поставя „Жените от портокаловите градини“ от Оля Стоянова и се дипломира с „Чудовището Кашчей“ по руски народни приказки отново в Куклен театър – Стара Загора.

Седем години по-късно вече е едно от новите лица в българския театрален афиш. През 2020 г. е учил „Мениджмънт в сценичните изкуства и индустрии“ с ръководител проф. Лидия Върбанова. От година е председател на театрално сдружение „Полет“, което реализира творчески проекти между България и Италия, част е от La Piccola Bulgaria Del Centro Italia в Перуджа. Според критиците постановките му респектират и доказват, че за таланта възраст няма.

- Сборникът разкази „Ние врабчетата“, отпечатан за първи път през 1968 г., днес вече е част от българската детска класика. С какво Ви провокираха разказите на Йордан Радичков и какво да очакваме от Вашия режисьорски прочит?

- Цялото творчество на Радичков е един кладенец от провокация. „Дълбаем твърдата земя, копаем кладенеца на живота, за да открием на сухото му дъно една сълза!“ от пиесата „Суматоха“
Във всичките му произведения, от разказите до пиесите, човек може да открие една взаимственост, повтарящи се и развиващи се теми, персонажи, ситуации. За мен личната провокация да тръгна по пътя на текста е да открия тази сълза. „Ние врабчетата“ е повествователен текст. С Ина Божидарова подбрахме текстове от 12-те известни разказа и създадохме драматургичен текст за сцена, като извадихме тези ситуации, които най-много разкриват нашите врабчета. Разбира се, трябваше да отпаднат някои, защото иначе спектакълът би продължил поне три-четири часа. През разказите на Радичков разглеждаме дума „Ние“ – как я проявяваме, успяваме ли да осмислим и изпълним съдържанието ѝ, и какво точно носи врабчето.

След като направихме драматургична основа с Ина Божидарова, продължихме да работим върху текста с нея и с актьорите и те актвино да участват. През репетициите с тях като съавтори беше важно да се запознаем със случващото се през 1968 г., (годината, в която е написана книгата) за да знаем какво се е случвало тогава в България и по света. Да вникнем в текстовете на Радичков и какво него го е провокирало за написването на тези разкази, които отразяват малко или много случващото се през това време. Заедно с актьорите изгледахме интервюта на актьори и режисьори, които са работили по текстове на Радичков. Прочетохме интервюта на Радичков и други текстове, за да усетим Радичковия дух и свят. „Ние врабчетата“ е една хронология на живота, на една общност с млад дух, която не се предава, не пада, а продължава с летежа си, приема и се бори за живота си, преодолява страхове, опасности, загуби. Да не се поддаваме на снежни човеци и плашила, на ястреби и кукувици, а да
се опитаме да съхраняваме врабчето.

- Как построихте сюжетната линия на драматургичния текст?

- С Ива Божидарова подредихме разказите в последователността на сезоните, както в пиесата на Радичков „Лазарица“. Както Лазар израства всеки сезон, така порастват и нашите врабчета и
прелитат през сезоните, през всички завои и нанагорнища. „Когато човек върви по пътя си, той все нещо намира, а и нещо изгубва по пътя. Не знам кое е повече – дали намереното, или изгубеното. Знам само, че всеки човек има своя път и този път той сам трябва да извърви.“ Спектакълът е предназначен за деца и за възрастни. Това е семейно представление, което се случва заедно с децата и възрастните. Идвайки зрителите ще чуят и видят войната, със смъртта, с изкушенията от цивилизацията, с шумните и бъбриви свраки и лакоми кукувици, със страховете на хората, детската играта, шпионирането, приятелството, тананикането и всичко това през погледа на врабчетата. Заедно с Ина Божидарова подготвихме драматургична основа, с която после с актьорите развихме и изградихме сценичния образ на представлението. За нас това беше водещо – всеки от артистите да участва в изграждането и да остави нещо от себе си. Да иска да каже този текст, да избере коя мисъл за него е важна и зад какво застава и защитава като проблем и тема, която го вълнува.

- Кой символ избрахте за водещ в спектакъла?
- Окръжността. Кръга. Кръговрата. Можем да видим този образ в гнездото, в слънцето, в луната, в промените на сезоните, както и в целия живот е един кръг, който се върти и се повтаря. Със сценографа и автор на костюмите избрахме окръжността. Екранът на мултимедията е кръг, на него се появяват Луната, Слънцето, балонът, дъвката, окото. Със сценографа и художника на костюмите Деница Николова избрахме за център на сцената батута, като средство от което човек отскача, като образ на човека да се отлепи от земята и все повече и повече да се опитва да полети. Батутът за нас е гнездото, от което се появяват врабчетата, арената над която се разказват техните истории, площада, на които се случват всички произшествия и събития, полета и пътя на всеки един към света.

За втори път ще работим заедно с Деница Николова. Това за нея е втората ѝ постановка като сценограф. Първата беше „Пепеляшка“ на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев“.

- Главният герой в пиесата е врабчето, градското врабче. Как изглежда днес то в Стара Загора?

- Врабчето в природата може да изглежда малко, сиво, крехко и наивно, но като се загледа човек може да открие, колко е смело, будно, импулсивно, откровено, наивно, грижовно, свободно. Тръгвайки от разказите на автора и в нашия спектакъл се опитваме да покажем врабчето най-вече такова каквото си е, такова, което наистина се чувства, искрено и обичащо, готово да полети до Луната, да открива света пешком, да шпионира страшното, да съчинява песни, да приема различните , да плаче и да се смее, да бъде едновременно едно искрено дете и възрастен. Както разказва Радичков, „едни нищо и никакви сиви и скучни врабчета може да се окажат толкова интересни, че направо да се влюбиш в тях и да започнеш да мислиш и за себе си като за врабче.“ И някак си тук възрастният идвайки на представлението, довеждайки детето, да си спомни за детството си, за младостта си и да се сети, че там някъде в него има едно врабче, което от време на време иска да полети.Няма нужда да бъде затворено и да бъде скрито, няма кой да го нарани, просто по – смел трябва да е човек. Така, че тази експедиция със зрителите малки и големи е към паметта ни, която има за цел да ни припомня да ни съживява от време на време в големия сив и хищен свят. Това мисля, че е едно от ценните уроци в тези мъдри разкази на Йордан Радичков.
Както още казва авторът „Винаги съм мислил, че всеки човек преди да порасне, някога е бил врабче.“

„Ние, врабчетата“ е представление за чистотата и наивитета на току-що появили се новородени и тяхната първа реакция на новия свят, по който тръгват. Това е един спектакъл за пъстротата на
живота и различието на всеки от нас, но без това да е пречка да сме единно цяло. Врабчето обединява всички персонажи, около него има пух и перушина. То е пешеходецът, който
изминава пътя. „Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха? Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се лее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу, на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне и те пак си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия
въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу, на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стои тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще
полети отново“.

През последните години врабчетата сякаш изчезват от градските улици. Ако тези тенденции се запазят е възможно те да изчезнат напълно от нашите градове и села. Знаем, че врабчетата са индикатор за настъпващите промени в градската околна среда. И ако се загледаме то и в нас изчезва, тъй като рядко го проявяваме към средата, света и другите.
В творчеството на Радичков те са метафоричен образ. Той е признат още приживе като български мъдрец, който те докосва не само с ума си, но и със сърцето си. Съществува ли Във Вашата постановка прословутото „Онова нещо“? Без „Онова нещо“ не можем. И да го няма, то пак ще е там. Дори когато си говорим, то е тук. Но какво е? Как изглежда? Това не знам. Знам само, че то непрекъснато ни наблюдава. В спектакъла образа на „онова нещо“ е под формата на прожекция, на която сме избрали с Деница Николова - сценограф, да покажем рисунките на Радичков, водени от това да сме близо до
автора, до неговото светоусещане за образ, за живот. Те са графични, лаконични и наивни все едно са рисувани от ръка а дете и смятаме, че това много повече говори, защото идват от ръката
на мъдреца Радичков.

„Онова нещо през целия ни живот ни съпътствуваше и наблюдаваше, почти нямаше птиче събитие, на което и то да не бъде свидетел. Като не знаехме какво представлява от себе си и как точно се нарича, ние се посъветвахме помежду си и го нарекохме Онова нещо. Аз мисля, че Онова нещо не само нас врабчетата наблюдава. Според мене то и хората наблюдава и съм сигурен, че докато читателят се рови, забил нос в тази книжка, то през туй време Онова нещо наднича отвън през прозореца и наблюдава как читателят чете“НИЕ, ВРАБЧЕТАТА“.

- Колко на брой са основните герои във Вашия спектакъл „Ние врабчетата“? На кастинга кои
бяха най-важните изисквания към персонажите, представящи ролите?

- Проведохме кастинг в Стара Загора и на него се явиха 50 млади актьори от цялата страна. Подбрахме десет младежи, четирима от тях са от трупата на Драматичен театър „Гео Милев“ – вече познатите на публиката Красимир Ненков, Тони Стоянова, Георги Ножделов, Ванина Йорданова. Трима от избраните – Иван Шуманов, Йоан Попов и Антония Кондакова са от един клас, от класа на проф. Ивайло Христов и са независими актьори, които играят на различни театрални и музикални сцени. В спектакъла още участват и трима студенти от НАТФИЗ – Борче Манев от класа на проф. Атанас Атанасов, Яна Зайкова от класа на проф. Иван Добчев и Нелли Таукчи от класа на проф. Пенко Господинов, която е от Стара Загора. За нас с драматурга е важно да бъдат млади, силни, готови за живот, важно е отношението им към случващото в света, да бъдат себе си и да го изразяват. В процеса водещо беше да намерят своето врабче, да го проявят и заедно, като ято , да разкажем историите в разказите. Врабчето е отношение към другия човек в едно бурно време, да го разбереш, да го усетиш, да го подкрепиш в една мечта, но не чрез агресия, омраза, лъжа...

Те са млади, красиви, талантливи, отдадени много, мислещи и чувствителни и най-вече искрени. Всичко от това се опитваме да проявим на сцената,.Използвам всичко от тях, което покажат, за да
създадем заедно един истински и човешки живот на сцената.

Животът има своите изкушения и актьорите-врабчета проявяват избора си дали могат да отстоят на тях и да запазят врабчето в себе си.

Радичковите врабчета летят, ходят на училище, влюбват се, мечтаят, вълнуват се и така извървяват своя път. Техният край за нас е едно ново начало. Как изглеждат те днес, в 2023 г.?
Колко малко виждаме днес врабчета по градовете... Сиви, малки, смели, като децата. В детството, в младостта си, като че ли най-много изразяваме без да крием инстинкта си за живот. Днес се надявам да се проявяват повече без страх врабчетата. Животът често ни предлага, изкушава, провокира да станем хищници, да изберем да сме ястреби, предпочитаме да сме свраки, бъбриви, шумни, критикуващи, обиждащи, унищожаващи, мразещи. Но красивото е ,че колкото тези метаморфози да се проявяват в човека, все пак надделява приятелството, обичта, грижата, мечтаенето, творчеството и летежа. И все пак често трябва да си задаваме и да си припомняме въпроса: кои сме/ какви сме ние, днес?

- Какво е основното послание на Вашия спектакъл?
- Кои сме ние? Какво избираме да сме? Страх ли ни е или си измисляме страхове? Можем ли дабъдем свободни и да бъдем себе си? Можем ли всички ние да бъдем днес „Ние врабчетата“, нашата общност. Все по-често казваме „Аз, аз, аз“ и все по-рядко ползваме думата „ние“. Можем ли днес да бъдем „врабчета“, или не. Днес всеки живее в телефона си, лесно обсебен от житейските въпроси. Днес вратите се губят, намаляват. Идеята за общността става все по – актуална.

- Разговаряли ли сте с деца за Радичковите разкази преди да подготвите „Ние врабчетата“?

- В театралната школа „Любен Гройс“, в която работя като режисьор, съм разговарял с нашите възпитаници. От нашите разговори и заедно с Ивана Папазова и Стоян Сърданов предложихме на децата от школата да напишат стихотворения на тема „Полет“. Бяха провокирани освен да използват своето въображение и креативност, а и да бъдат автори на това, което създават, да идват думите от тях, да видим техните мисли и чувства и с това да мечтаят свободно в един творчески полет. Искам да Ви кажа, че имаше толкова интересни мисли и попадения, разбира се ,с привкус на тяхната детска наивност. Толкова е хубаво да виждаш деца да творят, да изразяват себе си и да мога да го споделят. Това е част от нашето възпитание да им даваме възможности и а се отнасяме с тях като възрастни, без да крием и да избягваме теми, които смятаме, че са само за възрастни. Днешните деца са много по информирани, те имат достъп до много информация и днес да се правим на слепи и глухи и да се опитваме да ги „предпазим“ всъщност доста често ги изолираме, ограничаваме и внасяме повече страхове. Ето защо и в спектаклите си винаги се опитвам с целия екип да бъдем искрени и отворени към зрителите. Независимо дали спектакълът е за деца, ние гледаме да представим всичко, което ни вълнува, без да ги залъгваме само със забавления и захаросани похвати. Когато четем Кестнер, Карол, Линдгрен или Екзюпери, ние не премахваме, не прескачаме сериозното там, нали?

- Авторска ли ще бъде музиката към спектакъла?
- Да, композиторът е Христо Намлиев, който старозагорската публика познава от спектакъла на Елена Панайотова „Сън в лятна нощ“ и „Страх“ на Веселка Кунчева в Куклен театър Стара Загора.
Той е носител на награди „Икар“ и „Аскеер“ за театрална музика. Ние с него работим още от дипломирането ми. За хореограф поканихме Стефан Витанов, който преподава български народни танци в ансамбъл „Еремия“ и с него за първи път работим в общ проект.

- Играе ли се често Радичков в българските театри? Разпознаваем ли е за младото поколение?
- Творчеството на Йордан Радичков е класика, която е би трябвало по често да намира своето място на театралната сцена и да се среща с българските зрители. Има какво да се вземе, да се чуе, да се види, да се случи от тази среща между текстовете на Радичков и съвременния зрител. Езикът на Радичков е вълнуващ, отключващ невидими и непознати неща в човека, думите му „съживяват“ чувствителността и човещината му. Именно затова смятам, че както на театралната сцена, така и в образователната система радичковите текстове трябва да присъстват, за да напомнят на млади и възрастни да не „подминават птичата перушина и да е съживяват“.