Една тъжна вест помрачи иначе слънчевия съботен ден вчера – отлетяла е към небето душата на страхотния човек и журналист Христо Христов – през годините кореспондент на вестниците „Стандарт“, „Преса“, „Монитор“, „Телеграф“ и на много други издания.

Христо си отиде без време, покосен от коварна болест, с която се бореше мъжки до последно. И въпреки трудното си състояние не спираше да пише, да публикува в пресата, да припомня във фейсбук стари свои текстове, пътеписи, преживявания, приятелства. За всички ни е ясно, че без Христо журналистиката в Стара Загора и в България вече няма да бъде същата. Но не това е най-важното…

Христо беше преди всичко топъл приятел и за разлика от онази песен – „Нямам нужда от много приятели“, Христо имаше много, много приятели. Той беше и мой приятел, макар че дълги години, не го осъзнавах. И днес мога само да бъда щастлив, че имах приятел като Христо.

Помня запознанството си с него – през 90-те години, когато начевах като млад репортер „с жълто около устата“ на бала по възстановяване на офицерската легия „Раковски“ в залата на тогавашния Синдикален дом на културата в Стара Загора. Христо – също много млад, с неизменната черна брада, в елегантен костюм. Беше едно от първите ми събития като репортер, не познавах никого. Веднага започна да ми обяснява кой кой е, каква длъжност заема, какво се случва. Христо беше такъв с всички – добронамерен, любезен, винаги усмихнат, готов да се засмее, да направи комплимент. Но в същото време беше като булдозер в работата си – умееше да изрови интересна информация и от най-незначителното на пръв поглед събитие. Невероятно работоспособен – през последните години съм му се чудел как успява да на пише 7-8, че и повече авторски текста за един ден.

Дълги години със Сашка Панайотова работеха в съседни офиси. Заварвали сме го в събота, в неделя, късно вечер да пише или да преглежда какво са написали другите, което също е част от работата на журналиста.

Имаше „слонска памет“ – много важно качество, за да бъдеш добър журналист - помнеше факти, имена и събития отпреди години назад, търсеше и откриваше взаимовръзки, причини и истини.

Беше влюбен в работата си до последно. Болестта вече го беше съборила, но той се лекуваше упорито и искаше да вярва, че „отново ще работи любимата си журналистика“ – така написа неведнъж в профила си във фейсбук. Получи огромна морална подкрепа от безбройните си приятели. Най-голяма от съпругата си – Йорданка Малешкова, която направи всичко възможно, за да се излекува Христо, за да пребори болестта. Семейството му беше с него до последно.

Христо живо се интересуваше от археология, беше един от най-ревностните защитници на каузи в полза на културата и опазване миналото – не само в Стара Загора и региона. Той беше „постоянното присъствие“ на всяко едно събитие – независимо дали се случва в почивен ден, на празник или късно вечер, дали изглеждаше „скучно“. И успяваше да „извади“ от него интересна и полезна информация, която не скъпеше само за себе си – пращаше щедро и снимки, и текстове на всеки, който го помоли.

Такъв беше Христо – широка душа, светла и добронамерена, обичана.

Един ден всички си отиваме от този свят. Жалко, че ни взеха Христо толкова рано. И вярвам, че каквито и земни, човешки грехове да е имал, Бог ще му ги прости и ще пусне душата му да види и онези красиви места по света, до които не успя да отиде преживе, за да утолява нестихващата си жажда.

Почивай в мир, Христо. Обичаме те.