Обичаният актьор Георги Мамалев ще бъде специалният гост на IX-ото издание на Международния филмов фестивал за ново европейски кино „Златната липа“, който ще се проведе от 28 май до 1 юни в Стара Загора.

Мамалев ще получи статуетка „Златна липа“ - награда за цялостен принос в киното. В кариарата си той има над 45 роли на големия и на малкия екран. Дори първата му професионална поява като актьор е в киното още преди да стане студент във ВИТИЗ – роля, която без малко да откаже, притеснен, че трябва да се готви кандидатстудентските изпити в театралната академия.

За тази и други истории от живота си разказва актьорът с най-заразителната усмивка:

- Г-н Мамалев, в очите на публиката оставате онова енергично момче, което блъска неуморно по барабаните в „Оркестър без име“. И изведнъж - навършвате 70 години през август. Откъде извира тази младежка енергия?

- Може би характерът ми е такъв. По този начин работя, по този начин живея. Такъв съм бил винаги и се надявам такъв да си остана, независимо от цифрата на годините. Тази година освен 70-годишен юбилей, празнувам 50-години от първия ми снимачен професионален ден в киното. На 2 февруари 1972 година застанах за първи път пред кинокамера за снимките на филма „Като песен“ на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков. Освен това тази година стават 45 години на сцената на Народния театър, както и 40 години от премиерата на „Оркестър без име“. Тройно съвпадение, надявам се да е за добро.

- Как попаднахте в киното?

- Поканиха ме още като кандидатствах във ВИТИЗ и се получи много абсурдна ситуация, защото аз отначало отказах. След третия кръг на изпитите бях много притеснен дали ще издържа. Излизам навън, а на тротоара ме настигат непознати мъж и жена, които ми казват „Искаме да те снимаме в нашия нов филм!“. Поглеждам ги и им отговарям „Това дълбоко не ме интересува. Моята цел е да вляза във ВИТИЗ и не мога да мисля за друго сега“.

„Непознатите“ мъж и жена се оказаха известните режисьори Христо Писков и Ирина Акташева, които винаги са били с много силна гражданска позиция и правеха впечатляващи филми. Но кой да ти знае? Двамата се засмяха и ми казаха: „Абе, момче, всеки иска да снима в киното, ти искаш само да влезеш във ВИТИЗ. Това ли ти е голямата мечта? Така или иначе ще минеш през тази врата, но вместо да чукаш на нея, да викаш, ние ти я отваряме. Това е твоят път“.

И така стана – те ми отвориха пътя към киното, за което винаги ще им бъда благодарен. Те промениха живота ми. Целият устрем, с който аз започнах в актьорската професия, се дължи на тях.

- Като се спомене името Ви, винаги се сещаме за комедия, за смях, но имате и много драматични роли. Кои от тях са цените най-много?

- Ако говорим за драматични роли в киното, аз съм първият актьор в България, който е изиграл Стефан Стамболов в сериала „Записки по българските въстания“ (1976). Появявам се точно в епизода, който разказва за Старозагорското въстание.

Образът на Стефан Стамболов е много интересен – до ден днешен Русия не му прощава, че той хваща кормилото на държавата и го насочва към Виена и към Европа. Дори по времето на комунизма за Стефан Стамболов не се говореше нищо. Взеха ме за ролята на Стамболов, защото режисьорите видяха в мен известна външна прилика с него.

Много са драматичните ми роли, но те са предимно в театъра.  Като млад една от мечтите ми беше да играя „Ричард Трети“ по Шекспир и ми се случи. Също в „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, в „Да се провреш под дъгата“ от Георги Марков, „Празникът“ на Николай Хайтов.

В почти всичките ми комедийни роли заедно със смешното се преплита и драматичното. Дори в „Оркестър без име“ накрая моят герой стига до силен драматизъм. Не случайно режисьорът на филма, покойният Людмил Кирков, ми казваше „Жоре, финалът на филма е твой!“.

- Още със завършването на ВИТИЗ през 1977 година започвате работа в Народния театър, където играете и до днес. Това е мечта за всеки млад актьор. Как се случи?

- Просто шанс. Ако трябва да бъда откровен, винаги съм имал много голям шанс в живота. Може би ме бяха забелязали още във ВИТИЗ. Но преди да попадна в Народния театър, имах тайна договорка да ходя да играя в Пловдив. Срещнах се с тогавашния директор, който ми каза, че ще уреди нещата и ме пита искам ли да ида в Пловдивския театър? Как да не искам, му отговарям. Иначе по разпределение трябваше да се върна в Ямбол, където също е хубаво, но Пловдив е много по-голяма сцена.

По онова време обаче вече имах една роля в Народния театър. Може би в тази постановка съм направил впечатление, защото в нея играеха големи актьори като Любомир Кабакчиев, Славка Славова, Виолета Гиндева. Вероятно те са говорили с директора.

Нашият клас във ВИТИЗ беше много силен. По решение на Комитета по култура тогава решиха да попълнят трупата в Народния театър с пет човека и аз се оказах между тях. Извикаха ме при ректора и ми казаха да си траем и нищо да не казваме, но че сме определени за Народния театър. И петимата бяхме шокирани. Това е все едно да играеш в „Берое“ и да ти кажат, че те викат в „Реал Мадрид“. Е, няма ли да ти паднат шушоните?

- Като стана дума за Ямбол, роден сте в село Мамарчево, откъде идва фамилията Мамалев? Какво означава?

- Голяма е била родата ни – идва от Одринска Тракия, откъдето са бабите ми, както и от Гръцко, откъдето са друга част от родата.  Доколкото знам, идва от гръцки, но не съм сигурен какво точно означава.

- Какви филми гледате днес? Интересувате ли се от европейско кино?

- Старая се да гледам хубави филми – не подбирам дали са европейски, американски или канадски. В киното най-важното е да има добра история, която да е добре разказана, с добра актьорска игра, която да хване зрителя и да го накара да гледа с интерес докрай.

- Как се промени хуморът през годините? На какво се смееше българинът преди и на какво се смее днес?

- Днес светът е много по-отворен и можеш да се смееш на всичко. Хората, обаче, сякаш са стъписани от тази по-голяма свобода и стават все по-взискателни към хората, които правят хумор.

Повечето българи очакват умен смях, все по-трудно реагират на елементарни смешки. Въпреки това от малкия екран не рядко извират чисти простащини. Слаби сценарии, съмнителни забавни програми, понякога ниско ниво на актьорска игра. Знаете, че е по-лесно да разплачеш един човек, отколкото да го разсмееш?

- Какво е истинското лице на Георги Мамалев, след като остави актьорското на масата в гримьорната?

- В живота ми има всичко, не само смях. Може би вкъщи съм по-внимателен, а на моменти и по-тъжен. Виждате какво става около нас. Предполагал ли е някой, че днес, в 21-ви век, в Европа ще има война? От 24-ти февруари сутринта светът е обърнат с краката нагоре. Става нещо много страшно. От бутилката беше пуснат духът на войната. Дали ще успеем да го приберем обратно? Никой не може да каже. Това е изключително човеконенавистен акт! Аз съм силно разтревожен, всеки ден следя военните комюникета, станах военно заинтригуван човек – нещо, което никога не е било. Тревожи ме много съмнението, че руската общественост разсъждава като през 60-70-те години. Едно общество, което подкрепя една война срещу цял един народ - това е неприемливо мислене. Ума ми не го побира.

- Големият ви син Александър стана софтуерен специалист, а малкият е адвокат. Има ли шанс внучката ви да поеме по вашите стъпки?

- Рано е да се гадае за такива неща - тя е само на 7. Но много хубаво рисува. Наскоро нейна рисунка беше класирана на второ място сред близо хиляда деца от цялата страна. В училището играят театър, участва в пиески, въодушевена е, но какво ще стане, ще видим.

- А вие самият, питал ли сте се някога какъв щяхте да бъдете, ако не бяхте станал актьор.

- Имал съм такива въпросителни. Едната ми мечта беше да стана лекар. Другата, като наблюдавам своите близки – съпругата и големият ми син са адвокати, мисля, че бих бил добър адвокат.

- Остана ли мечтана роля неизиграна?

- Не съм от тези актьори, които са си правили планове за ролите – сега ще изиграя това, после онова. Нямам особена заслуга за сценичната си кариера. Те си идваха и аз просто ги играех, режисьорите ме канеха и нямах време да избирам или да имам претенции. Харесвам си ролите и шансът, който винаги съм получавал.

Ако съм мечтаел за роли, това бяха две от изпълненията на големия Георги Калоянчев, който винаги е бил мой кумир. Едната е ролята на чиновника в „Сако от велур“ на Станислав Стратиев и ролята на Големанов – изиграх ги и двете. Радвам се, че съдбата ме срещна с много добри режисьори, които ми даваха страхотни роли, а за мен оставаше само простата задача да ги изиграя.

- Като специален гост на филмовия фестивал „Златната липа“ ще трябва да засадите свое дръвче в Алеята на липите. Страхувате ли се от лопатата?

- До 16-годишна възраст съм живял в село Мамарчево. Основното си образование съм завършил там. Така че с физически труд не можете да ме уплашите. Копане, садене, поливане, правил съм го. Пасъл съм крави, овце, падал съм от магаре, низал съм тютюн, докато ми изтръпне дупето. Помагал съм да товарят бали със слама. Минал съм през всичко това. Обаче на тези, които днес казват да се връщаме обратно на село, аз бих отговорил „Връщайте се. но без мен“. Аз моето селско детство съм си го изживял и гледам напред.