На 4 януари почина Стойчо Маджарски, даровит поет, преводач, творец с ярка гражданска позиция. Той е роден на 22 февруари 1939 година в село Маджерито, община Стара Загора.

Средното си образование завършва в Стара Загора, а висше във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Голяма част от живота си прекарва в република Коми, където се запознава отблизо с големите имена на руската литература. Усъвършенства руския език и превежда талантливо редица руски автори. След завръщането си в България сътрудничи активно на литературния печат.

Автор е на десетки книги: „Вик от тайгата“, „Смях без мито“, „Бяла магия“, „И все душата ми е жадна“, „ Докато дойде денят“, „Врата“, „Звездни бързеи“, „Под сянката на студения паралел“, преводни книги стихове на Пушкин и Есенин.

Стойчо Маджарски спечелваше сърцата на читателите с простотата на изказа си, с близките на обикновените хора теми, които разработваше, с чувствителната си за болките и радостите на селския делник душа. В нелекия си творчески път Маджарски получи редица признания: „Залатая муза“, орден Кирил и Методий – втора степен, Златен Есенински медал. Стойчо Маджарски бе член на Съюза на свободните писатели.

Маджарски е основател и първи главен редактор на списание „Птици в нощта“ и има големи заслуги за утвърждаване и издигане художественото равнище на изданието. Той бе един от най-активните членове на Дружеството на старозагорските писатели. В негово лице нашето дружество, а и литературна Стара Загора губят едно от изтъкнатите си имена.

Таньо Клисуров, Дружество на писателите в Стара Загора

***
Изтръгваха те, Господи, от мене,
докато нищо, нищо не остана.
Не знаеше детето как да стене,
та не усетих тази страшна рана.
Сега светът не е така огромен.
Вторачил се във битата си карта,
прехвърлям в здрача спомен подир спомен
и шета във гърдите ми инфаркта.
И сетил се за тебе от неволя,
потрепват изморените ми пръсти.
Но аз не зная как да се помоля,
дори не зная как да се прекръстя.
Макар че нощи спускат се студени,
прозореца отворен съм оставил -
прости, смили се, Господи, над мене,
прости греха ми, че те бях забравил…
________________________________________
***
Далечен, тъжен вой на куче
дълбае есенната вечер.
Какво ли има да се случи?
Какво през мен не мина вече?
Потракват колела в полето -
отнася грижите си влакът.
Изминала надлъж небето,
една звезда потъна в мрака…
________________________________________
ВЕЛИКДЕН

На ореха край ствола на чухал сянка плаче.
Жълтее вече в двора първото глухарче.
Връхлита топъл вятър - априлски ден изгрява
и откъм нивята долита птича врява.
По хълма още броди нощната магия
и в хороводи странни дърветата се вият.
Без шум едни преплитат безлистните си клони,
а другите люлеят разцъфнали корони.
Вървя, а покрай мене рояк от цвят лудува
и на потока стенещ с пяната отплува.
Нагоре, все нагоре пътеката извива
и пътят се отваря сред трева звънлива.
На билото ще седна - да чакам тук лъчите
и първи да погледна на Бога във очите…