Елена Алексиева е писател и драматург, автор на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носител е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“ и „Икар“ за съвременна българска драматургия.

"Свети Вълк", роман, издателство "Факел Експрес"

За романа:

Една нощ от влака насред полето слиза самотен пътник. Вместо да стигне до морето, закъдето е тръгнал, той се озовава в нелегален рудник. В него учени-въглищари рамо до рамо с жителите на цял подземен град търсят въглища. Тук той среща своя другар, ученик и предател Колимечков. Докато копаят, земните недра са разтърсени от взрив. Пътникът и Колимечков тръгват да търсят срутването и неочаквано попадат на пищна циганска сватба в изоставените галерии.

Един рудник, едно застаряващо село и една пропаднала църква - три кита, понесли оная мракобесна и шеметна смесица, която представлява сегашна България. През нея върви човек, непроницаем и странен, след когото нищо не е вече същото. Кой е той? Някой нов Исус, дошъл в земята на живите, за да ги промени в тяхната неизменност? Или просто избягал луд, помъкнал със себе си своята лудница?

Бойко Ламбовски:

За разлика от повечето нашумели напоследък белетристични произведения, романът на Елена Алексиева е изцяло на съвременна тема, а знаем колко трудно се постига тя, когато липсва дистанцията на времето. „Свети Вълк“ е сред редките щастливи изключения. Не само защото като белетрист тя притежава забележителни качества.

Алексиева и сред малцината днешни писатели, у които оригиналната дарба е в щастлива хармония с модерна литературна ерудиция. Покрай всичко останало тя притежава както умението да води повествователния наратив интересно и увлекателно, така и да надниква с безстрашен поглед в дълбоките метафизични пластове на човешкото съществование. При това прави тези неща с изключително внимание и към детайла наоколо, и към богатствата на писаната реч в различните ѝ психологически и диалектни измерения. Тези си възможности Алексиева не само демонстрира отново в настоящия си ръкопис „Свети Вълк“, но ги довежда до още по-магнетична белетристична симбиоза.

Светлозар Желев:

Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи.... Или просто:  Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература.

Откъс от романа "Свети Вълк":

Потегли в една светла съботна утрин. Съботата винаги му се беше струвала добър ден за пътуване. Предстоеше му да прекоси половин България, да изкачи Стара планина и да се спусне от другата ѝ страна – там беше селото, където го чакаше кръстът.

По-скоро да стигна, че да се върна, нареждаше сам на себе си Байраков и гореше от нетърпение, не само защото напоследък беше опознал чергарския живот и го беше обикнал, но най-вече за да сложи край на безобразието, което беше заварил в църквата. При мисълта за онова, дето нечистата сила вършеше там, той целият кипваше от праведен гняв. Ония, които беше натоварил с градежа на общото дело, го бяха предали – в това число Байраков броеше и пришълеца.

А аз, глупакът, възликувах, като го намерих в храма, кореше се той. Виках си: ето, и тоя неслучаен човек е бил призован, за да обединим сили и заедно да въздигнем.  Ами че аз го имах за свой духовен брат! Даже повече от брат – имах го за учител! Бедни, бедни Колимечков, какъв наивник си бил! (Отецът още имаше навика да отдава всяка слабост у себе си на своя загубен предтеча). Гледам го нищожен човек, гол, бос, несвестен... И си викам: сам Бог ми го праща! А то какво излезе – пратен бил, ама от Лукаваго!

При споменаването на последния, Байраков, както и преди, пусна скоростния лост и се прекръсти.

Хайде, жената иди-дойди, продължи да разсъждава след малко. Сама, в чужда страна, гледа и тя на чужд огън да се погрее. Ще гледа, що да не гледа, да не е престаряла случайно. Пък и лови окото. Нали го виждам и оня, глухия, как я зяпа! Но няма да я бъде тая! Няма да я бъде! Как ли не! Да ми мърсува в черквата! Още утре ще я накарам да се покае и да ми се изповяда от начало до край! Само да е посмяла да скрие нещо! Въобразява си, че като има пари, всичко ѝ е позволено. Че щом плаща, черквата е нейна. Ама Байраков ще я вкара в правия път! Турим ли кръста, влезе ли Господ във владение на имота си, Той сам ще се погрижи. Аз даже още преди Него ще ги прогоня. Върна ли се, сменям патрона, слагам един здрав катинар, и толкоз! Ако трябва, денонощно ще карауля, но грехът повече няма да влезе вътре! Ще видят те кой е отец Митьо Байраков!

Жълтият автомобил отдавна хвърчеше със значително превишена скорост, сякаш Байраковият гняв допълнително катализираше процеса на горене и вдигаше октановото число на бензина. Но отецът само бегло поглеждаше скоростомера. Кракът му се беше сраснал с педала на газта и нямаше сила, която да го помести оттам, защото делото му беше свято и той бързаше да доведе битката за своята и чуждите души до победен край.

Най-после на едно място го спря пътна полиция.

– Документите за проверка – свирепо се разпореди полицаят. Но като съзря расото и брадата, а също и потното чело на водача, омекна и козирува.

Байраков подаде талона и шофьорската си книжка.

– Съзнавам, че съм в нарушение, чадо – оправда се той. – Обаче няма как, дългът ме зове. Не бързам аз. Сам Господ бърза.

Полицаят огледа документите и му ги върна.

– Е, хайде, от мен да мине, тоя път няма да се глобяваме. Но ако пак се повтори...

– Няма да се повтори, няма – увери го отецът и с всеопрощаваща усмивка мушна в ръката му пет лева.

Онзи впери изумен поглед в банкнотата, а после и във водача.

– Отче, обиждаш ме!

– Знам, чадо, ама повече нямам. – И с тия думи Байраков вдигна стъклото и даже помаха за поздрав на другия полицай, който стоеше подпрян на патрулната кола и пушеше.

Срещата с контролните органи донякъде го отрезви и усмири гнева му. Щом те бяха способни на прошка, колко повече трябваше да е способен той! И понеже радиото на колата отдавна беше откраднато, отецът включи транзистора, който винаги държеше до себе си на предната седалка. Весела, ритмична мелодия изпълни купето. Байраков се заслуша. Пееха пак за любов. След малко заприглася и той.

Нямаше пряк път до целта му. Разбитите, обиколни шосета, каквито открай-докрай браздяха родината, понякога го приближаваха, а друг път го отбиваха настрани. Така целият му ден премина в пътуване, но Байраков не усещаше умора. Беше се устремил и нито веднъж не спря за почивка.

Щом се закатери из планината обаче, небето се свъси. Рано беше да се смрачава, но над върховете висяха тъмни, чак черни буреносни облаци и нощта изглеждаше съвсем близо. Скоро дъждът го застигна. По ламарините затропаха едри, макар и рехави капки. Отецът намали скоростта, спря транзистора и подкара с повишено внимание. Разминаването с насрещните автомобили стана трудно, а и износените гуми, които също беше купил на старо, не му помагаха.

Въпреки това той напредваше с удвоени сили, защото знаеше, че вече не е далеч. Валежът се беше усилил и сега плътна водна стена обграждаше таксито от всички страни. То пъплеше едва-едва. Понеже беше минавал по тоя маршрут и преди, Байраков беше сигурен, че познава пътя.

Ето ти още едно изпитание, рече си ведро, защото вярваше, че Божията десница е простряна над него и нищо лошо не може да му се случи.