Габриела Манова спечели златното яйце на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора

В поетична столица на България се превърна Стара Загора в дните на тридесет и шестото издания на Националния младежки литературен конкурс „Веселин Ханчев”. Общо 93 млади дарования се бориха за статуетката „Златното яйце” и издаване на първа дебютна книга.

На тържествена церемония в Деня на народните будители - 1 ноември, в Регионалния исторически музей бяха наградени най-добрите млади поети. Организатори на конкурса са Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и Къща музей „Гео Милев”.

Традиционно церемонията започна със стихотворението „Жив съм” на Веселин Ханчев.
Доц. Васил Видински представи стихосбирката „В печалния хан на дните” на Мартин Илиев, носител на Голямата награда от тридесет и петото издание на конкурса. Авторът пък разказа за основните теми и идеи в книгата и прочете знакови стихотворения в нея.
Членовете на журито Мария Донева, Иво Рафаилов и Васил Видински споделиха, че са прочели стотици стихотворения и трудно са определили най-добрите, защото цялостното представяне е било на високо ниво.

Голямата награда „Златно яйце” и отпечатване на първа стихосбирка бе присъдена на 24-годишната Габриела Манова от София, която миналата година спечели втора награда.
Йоана Николова на 19 г. от София се пребори за второто място, а трета награда отиде при Стамена Дацева на 24 г . от Разград.

По-рано през деня в къща музей „Гео Милев” бе представена стихосбирката „Отмествам хоризонта”, в памет на Кольо Александров, лауреат на третото и четвъртото издания на конкурса (1986,1987 г.)

На 12 ноември в София, от 18.30 часа в книжарница „Гринуич” ще е Поетическата среща на участниците, наградените и журито в тридесет и петото издание на конкурса, традиционно организирана от НЧ „Бачо Киро-1945” София.

Ето наградените автори и техните произведения от ХХХVІ НМКП „Веселин Ханчев” – Стара Загора, 2019.

Лауреати:

І награда - Златното яйце

Габриела Анатоли Манова, 24 г., София

***
Твоето начало е и моето,
коленете ми заключват този ден и
повече не чакат да започнем.
Аз и ти сме се научили
да страдаме дипломатично.
И в известен смисъл
е въпрос на чест –
нищо да не искаш.
Аз и ти сме се научили:
има време за износване
на трудните решения, време
да поемем себе си
и един друг сетне да приемем.
Ти ме научи, че има неща, за които си струва
да се бориш;
грешките могат да бъдат поправени
срещу една дума –
такъв бе залогът;
някои неща остават достъпни и неизчерпаеми;
понякога се сбъдва онова, което съм написала –
и в известен смисъл е задължително.
Аз от теб го знам, даже да твърдиш,
че не си го казвал никога:
първо идва милостта ни,
после – ако сме щастливци – смисълът.

ІІ награда

Стамена Пенкова Дацева, 24 г., Разград

Извън кадър

За мишката, която бяга от змията
опасността все пак е извън кадър –
това я кара да си мисли, че има спасение.
Надеждата й е един блатен стрък,
по който се опитва да се покатери,
но, независимо от умението й,
като всеки такъв – към върха
той винаги изтънява.
Освен това още по-неизбежното –
мишката е по-тежка от надеждата си.
Въпрос на време е да излезе от кадър.

ІІІ награда

Йоана Николаева Николова, 19 г., София (студентка в САЩ)

За притесненията

Страхът ми Времето чака.
е черен мед, Пита
който полепва до кога
по всичко, ще издържа
което помня. да го поглъщам.

Ще ми се да можех да му дам да опита колко е сладко да имаш да губиш.
Ще ми се да можех да забравя да го вкуся.

Поощрения:

Йорданка Йорданова Тодорова, 20 г., Пловдив

Нищожно

върху гърдите ми
лежи целият китайски народ
издигат се всякакви подобия
на каменни постройки
а дъхът ми натежава
между чука и наковалнята
уж така му казват

пък бях на сантиметри
от пролетните ти устни
които така умело
пробиваха своя път
като малки насекоми
безспирни,
неуморни
вечно
ненаситни

Петя Антонова Иванова, 17 г., Хасково

***
Пластмасови кукли
Безлични, отварят, затварят усти
Смеят се, усмихнати
Лицата лъскат, престорено щастливи,
неосъзнати
еднакви движения, еднакви леки думи.
А можем да сме много повече от посредствен нефт…

Айлин Топлева, 24 г., Бургас

***
когато вървиш не изглеждаш по-различен от другите
но нещо в теб ми напомня на мен
тъгата от съществуването
желанието да разбереш как
как ускорява разширението си вселената
какво да правим с това празно пространство
и време
(та и сега ни е трудно да се срещнем)

не усещаш че те наблюдавам
но ето така ставаш различен
частиците в теб се променят
отразяват светлината в точната дължина за очите ми
в спектъра на топлата прегръдка
утехата от съществуването
вселената в точица

Преслав Анастасов Търпанов, 17 г., Елена

***
римите ги търся във всяка стая
но откривам само твои портрети
по стените
закачени не
от мен
не
от теб
а от простото желание
да ни се пресекат очите

Теодора Евгениева Георгиева, 17 г., Силистра

Дъга от въздишки

Натежаха ни въздишките –
земя под парата на намръщени чайници.
Научих се да изрязвам птици от мъглата,
които да летят високо,
да разказват как дъгата се усмихва
над жиците.
Всички започнаха да изрязват птици.
Оцветихме ги в различни цветове
и те се понесоха в небето,
тогава приличаха на дъги,
а дори и на щастие.
Мъглата излетя с форма на две обърнати усмивки
- птичи крила в далечината.

Мила Георгиева Рупчева , 17 г. , София

I. CONTEMPLATION
из цикъла “Кон”

Нека съзерцаваме конете за кратко.
За кратко.
Какво значи да съзерцаваме кратко?
Да съзерцаваш –
това е да блуждаеш по всичко менящо се,
докато спреш върху нещо застинало.
Например краката им.
Гледай краката им!
Те са вече завършено съзерцание;
и твоят поглед е съзерцание –
фокусиран
и неподвижен.
Да стигнеш до вечното
изисква част от секундата.
Да се вгледаш в конете
е толкова просто,
налудничаво е
колко бързо слепият
се научава да вижда –
преди гледах галопа,
сега гледам копитата им.
Но това не са коне,
а само
очертанието на този свят е кон,
но там е
даже по-обширно, по-просторно.
Откривам всички пасища
във този кон.

Конете –
спрели са да си починат.
Което
е застанало на място,
е за мене удивително.

Очаквам скоро времето ни да застине,
за да основем с безмислието си
негово развитие.

Николета Владимирова Стефанова, 19 г., София

Поколението на рака
Аз гледам как ракът върви към брега
и гледа назад към морето

Впивам поглед в миналото
и съзирам корабите на предците ни.
Опънали платната,
зажадняли за безбрежие и смисъл,
те бродят към своя хоризонт.
В мрежите им намирам древни риби,
пия кокосова вода и броя
срещите им с птиците.
Гредите скърцат и в краката ми
се спъват няколко столетия.
Аз съм морякът от виртуалния остров
и други са нашите ценности.
Плаваме към пристанища на бъдещето,
но вътрешно зная,
че щастието ще оставим назад.
Ние сме поколението на рака.

Катерина Росенова Василева, 18 г., Благоевград

Призрак

Септември е прегърбен мрачен просяк
с лице, спаружено като увехнал слънчоглед
и с вкус на жилава мъгла в устата.
Дъждът на есента блести в очите му,
там зная,
виждам, че летят
най-плашещите призраци на лятото:
пищи моряк, разбил се във вълните,
реве дърво, ударено от гръм,
а някъде във крайчеца му гасне
оклюмалото августовско слънце.

Септември е изсъхнал мръсен просяк
със посиняла кръв
и с болнична коса,
целуната от натежали облаци.
Прелитам покрай него:
"Ей, момиче,
дай ми малко лято, само малко.
Една стотинка лято – песъчинка
от уморена сутрешна вълна
и плаха стъпка към морето и любимата,
отмита безвъзвратно от нощта."
"Аз нямам лято – казвам,
само облаци,
мъгла и дъжд, и смърт, и див гърмеж."
И като всяка безпощадна късна есен
аз тихо го прибирам във мъглата си
и пращам сивите си птици
далеч на север да го отведат.

Венцислав Колев, 15 г., Велико Търново

От какво е направен сънят?

Сънят си има калпак
от бял блещукащ сняг,
ликът му е ясен и син,
като мистичен рубин.

Тялото му е от кадифе
с риза от тригодишно мече,
има колан – от злато е цял,
мръсотия няма, без пепел и кал.

Краката му дълги – стои на кокили,
украсени с капки роса от могили,
коленете му чисти, като планинска вода,
а пък надолу – спяща мъгла.

Пантофите от кожа на диво прасе,
имат си връзки пак от кадифе,
от памук мек и пухкав е изцяло
на сънят самото стъпало.

Бояна Веселинова Узунова, 18 г., Велико Търново

***
Сърцето ми е в черупка до твоето
отказвам да прося обич
особенотвоята особенотвоята
ще бягам
ще тръшкам врати
ще изоставя спомените сами
гласа на мечтите ни ще забравя
а ти ще ме търсиш
зад тръшнатите врати
в бъдещите спомени и сънища
в обятията на вятъра ще ме намериш
и ще бъда счупена
и много по-близо
до теб

Октай Васвиев Ахмедов, 17 г., с. Станянци, обл. Шумен

Ябълката на раздора
също като мехурчета кървав нефт,
страхът да се доверя на някого изплува у мен,
когато той се стреми да достигне
дебрите на катранено черните води на Черно море,
а веднъж влезе ли няма как да изплува до повърхността ѝ.
но ти не казвай нищо, о, Черно море.
нека славата ти не бъде помрачена.
ръцете си аз ще изцапам и като за награда
ще взема невинните души на желаещите
да достигнат дъното на едно бездънно море.
също както капанът цели да улови жертвата си,
така и шелфът на Черно море
цели да погуби колкото се може повече животи.
на външен вид изглеждаща приятна и приветлива,
а в дълбините си, криеща скитащите се изстрадали души
робуващи на морското дъно, наивни и беззащитни
желаещи да се освободят от оковите на тъмнината.
докато Черно море, тихо и плавно, привлича
новите си жертви, представяйки се за плитък гьол,
Те си изграждаха репутация на искрени лъжци,
които целят да помогнат и да научат хората
да плуват в катранено черните води на Черно море.
благодарение, на които
Черно море
никога нямаше да бъде толкова
омърсена.

 Честито на всички наградени и отличени млади автори!