„Днес дори Фори става на 60, какво остава за нас!“ - подхвърля шеговито мой приятел, който също като мен е израснал в този град с театралните превъплъщения на вечното момче – Христофор Недков.

Наричат го Фори - както приятелите и колегите му, така и учениците по актьорско майсторство от младежката театрална студия „Сцена 99“, която Христофор Недков води вече 23 театрални сезона. Актьорът свързва съдбата си със Стара Загора преди 36 лета и както сам казва – живял е тук двойно повече години, отколкото в родния си град Габрово, изигравайки над 200 роли на театралната, оперната и куклената сцена, както и в киното.

Христофор Недков е роден на 19 февруари 1961 година. В четвърти клас учителката възлага на всички да напишат на един лист какви искат да станат, когато пораснат с уговорката, че ще им върне листовете след 4 години. Фори без колебание написва – актьор. Класната така и не им върнала листовете, но Фори не забравил какъв иска да стане и веднага след училище кандидатствал в театралната академия. „Другият вариант беше да се занимавам с автомобилизъм, защото в гимназията завърших шофьорска паралелка. Винаги съм имал страст към автомобилите и като нищо можеше да стана автомобилен състезател“, признава днес известният актьор.

Христофор Недков посреща 60-ия си рожден ден без много емоции. Смята да отбележи личния си празник скромно, без шумни тържества, в тесен семеен и приятелски кръг. И тъй като и аз съм аплодирал до изнемога от смях и възхищение една от първите му роли на старозагорска сцена в „Който открадне крак, е щастлив в любовта“ от Дарио Фо, също си позволявам да го нарека Фори:

- Честит кръгъл рожден ден, Фори! Накъде те кара да гледаш една такава годишнина след толкова изиграни роли – напред към следващото предизвикателство или и назад - с равносметка за постигнатото?

- Кара ме да гледам в четирите посоки на света. Както се казва в казармата – „Кръгом и пак напред!“. Човек не може да гледа само напред, трябва да се огледа и какво е останало след него, да си помни уроците, прекрасните неща, които са му се случили. В днешното време на ограничения те подхранват надеждата, че пак ще дойдат добри дни. Напред - винаги има някакви планове. Не е важно те да имат конкретни очертания. Важното е, че ги има.

- Кои са най-важните уроци, които получи от тези вече над 200 роли на сцената и в киното?

- Без чувство на скромност, се смятам за добър психолог. Театърът ме научи на способността да виждам през погледа на героите си, да намирам мотивите, причините за техните постъпки и избори. Ролите вече наистина са над 200. Само в „Секс наркотици и рокенрол“ играя 10 персонажа. В „Посещение на млада дама“ са 7. Не ги меря на килограм. Както казва Апостол Карамитев „Това е следващата ми десета роля“. Без да се отпуска и без да ляга на стари лаври, човек трябва винаги да търси нови предизвикателства и да държи летвата вдигната високо. Ако в театъра няма такава възможност – търся я навън. В едни от най-трудните години за театралното изкуство през 90-те направих моноспектакъла „Записки на един луд“ като частен проект. Исках да се тествам - мога ли да го направя? Продуцирах го и спектакълът пожъна успех в едни нелеки времена. Тогава в Кукления театър играехме неща, които смятахме, че си струва да се правят. Сред тях беше и друг моноспектакъл с много дълъг сценичен живот – „Секс наркотици и рокенрол“.

- На какво те научиха героите ти?

- Всеки от героите може да ти даде по нещо. Всяка роля е път към себе си. Всеки нов герой ти дава някакво удовлетворение. Но има спектакли, които ти дават звездни мигове. С тях стоиш „малко над земята“. Чувствал съм се така в „Посещение на млада дама“, в „Саломе“, в „Секс наркотици и рокенрол“, в „Казаларската царица“. В един от първите ми спектакли в старозагорския театър „Изобретателната влюбена“, в „Имен ден“, в „Уважаема Елена Сергеевна“. Много са.

- Остана ли нещо габровско в теб след толкова години или вече се чувстваш изцяло старозагорец? Какво ти даде Стара Загора?

- Може би от габровския ми произход остана балканския дух, волята никога да не се предавам. Винаги съм търсил нови предизвикателства и вероятно тази жажда за нови предизвикателства ни събра с Елена (Азалова). Ако помните, наша беше идеята за Младия кмет на Стара Загора, която остана в годините и дори започнаха да я правят и в други краища на България. Благодарен съм, че Стара Загора ми даде възможността да се реализирам като актьор и да направя толкова много интересни роли, да създам театралната студия „Сцена 99“, да мога да работя и в Операта и в Кукления театър, защото в Габрово нямаше да мога да се появя и на оперна сцена. Но аз и съзнателно избегнах Габрово, защото никой не е станал пророк в родния си град.

В крайна сметка, в Стара Загора премина много по-голяма част от живота ми. В Габрово живях до 18-годишна възраст. След това отидох в казарма, оттам студент в София и вече 36 години съм по сцените на Стара Загора.

-  "Разкъсван" си между драматичен и куклен театър, между театър и опера, между кино и театър. Между това да бъдеш актьор или режисьор? Къде се чувстваш наистина в свои води?

- Чувствам се в свои води навсякъде. Това са различни посоки на едно и също нещо. Моите учители са ме учили, че актьорът трябва да умее всичко. Играх в Кукления театър без да имам представа от кукли, но това ми даде шанса да боравя с марионетка и смятам, че се справих много добре, особено в един от най-любимите ми спектакли „Джуджето Дългоноско“, за който получихме изключително висока оценка. Аз обичам предизвикателствата. Киното също – камерата има други изисквания, с които трябва да се съобразиш. А режисурата е занимание самотно. Там си като капитан на кораб, който трябва да го преведе до спасителния бряг през незнайно какви подводни опасности.

Актьорът е като хамелеон, който умее добре да манипулира публиката. Той създава у нея емоции, провокира мисли, способен е да я накара да го намрази, способен е да я разсмее или разплаче.

Имал съм сезони със свръхнатоварване, както и месеци, в които почти не съм играл - по независещи от мен причини. В такъв един момент направих „Записки на един луд“, за да поддържам актьорска форма. Тогава за първи път се срещнахме с Бина Харалампиева и съм горд, че аз я доведох в Стара Загора и след това тя направи тук още много представления.

От тези трудни години остана „Саломе“ – един прекрасен спектакъл, който тогава направихме на експериментална сцена в сградата на пощата на Стара Загора край запазените там антични мозайки.

- 22 години вече водиш театрална школа? Какво ти дава досега с утрешното поколение актьори?

- Досегът с бъдещото поколение актьори ми дава удовлетвореността, че правя нещо смислено. Всички знаят, че студията ни не е място за олимпийски надежди, а средище, където всички могат да се съберат като хора със сходни интереси. Там никой няма да се присмее един на друг, ако сподели свое стихотворение или покаже повече или по-малко. „Сцена 99“ роди приятелства, които ще останат за цял живот. Нейните възпитаници и досега правят общи творчески проекти. Вярвам, че нашата школа ги научи на неща, които ще им бъдат много полезни в живота, независимо дали ще се занимават с актьорско майсторство професионално - работа в екип, отговорност, работоспособност, преборване на комплексите и притесненията. На едно интервю за работа да отидат, сигурен съм, че ще се представят много добре, защото са преминали през куп тренинги и упражнения.

- Останаха ли някои от тях все пак в актьорската професия?

- През школата за тези 23 театрални сезона са преминали около 400 младежи – говоря само за тези, които по-трайно са останали в нея. Някои от тях са рекордьори – идвали са по по 6 - 7 години. Около 40 от тях станаха актьори! И в момента имам мои ученици, които завършват НАТФИЗ – Марти и Гошака, Гордън, който завърши в „Любен Гройс“, Мая Матева е в Нов български университет. През школата мина и дъщеря ми Анна-Мария Недкова.

-  Дъщеря ви с Елена Азалова също тръгна по вашия път и вече стъпва уверено по сцените не само в България. Къде е тя в момента?

- Анна-Мария е в Лондон. Вече успя да играе в четири представления, репетира пето, но пандемията засега блокира всичко. Пробива си път там и си търси късмета. А ние я подкрепяме и се радваме на успехите й с цялото си сърце.

 - Как ще отпразнуваш годишнината си?

- Скромно, в домашна обстановка. За мен много по-важен от празнуването на един юбилей е пътят напред, спектаклите, идеите и предизвикателствата, които предстоят.