Един от първите демократично избрани кметове на Стара Загора след 1989 година (1995 – 1999 г.) и посланик на България в Израел (2000 - 2003),проф. д-р Цанко Яблански, издаде мемоарна книга, описваща живота му от деня на неговото раждане точно на 9 септември 1944 година до днес.

Върху 650-те страници на „Наука. Политика. Дипломация“, издание на „Сиела“, проф. Яблански разкрива любопитни моменти както от личната си биография, така и събития от историята на България преди и след промените.

Проф. д-р Яблански ще представи книгата на официална премиера в Стара Загора един ден след рождения си ден – 9 септември, когато навършва 76 години, в лапидариума на Регионалния исторически музей при вход свободен. На 10 семтември от 17,30 ч. той ще очаква гостите на премиерата си.

В навечерието на рождения си ден проф. Яблански разказа за книгата си в интервю за „Дивидент Стара Загора“:

- Проф. Яблански, помните ли момента, в който решихте да напишете тази книга? Имаше ли конкретен повод или случка?
- Няма конкретно събитие и случка, но след като учен съм написал много книги – главно учебници, 2-3 монографии, дисертации, и студентите ги „изяждаха“ на един дъх, дойде време да напиша нещо различно. Започнаха „да ме сърбят“ пръстите да разкажа на младите хора за всички онези събития, които белязаха живота ми и развитието на България преди демократичните промени и след това. Събрах върху близо 650 страници, всичко, което научих от трите най-важни периода от живота ми – науката, политиката и дипломацията.
- Какъв период от време обхваща книгата?
- Книгата обхваща голям период от време - от моето раждане до сега. Знаете, че съм роден на емблематична дата, която беляза както моят живот, така и съдбата на България - 9 септември 1944 година. Мисля, че тази мемоарна книга ще бъде интересна за младите хора, защото, когато знаят какво е било миналото, ще знаят какво искат да бъде бъдещето им.
Всъщност, според прогнозите е трябвало да се родя поне десетина дни след 9 септември, но в този ден се случва драматично събитие. Баща ми, Васил Яблански, е бил индустриалец, имал е голямо за времето си шивашко предприятие в родната ми Бяла Слатина. Произвеждал е шапки, които изнасял дори в Румъния и Гърция. Във фабриката са работели около 70 работници и почти толкова шевни машини. Къщата му е била на площада. На първия етаж и в двора са били работните помещения, а на втория са живеели родителите ми.
На 9 септември около обед от прозореца майка ми Рада Ябланска вижда как на площада излизат няколко въоръжени души, вероятно партизани или представители на комунистическата власт, единият стъпва върху стол и започва да говори, че ще вземат имотите на всички, че властта вече е на народа и т.н. Майка ми се притеснила и въпреки опитите на баща ми да я успокои, около 2 часа следобяд тя получила родилни болки и аз съм се родил.
В книгата съм описал доста подробно как комунизмът навлиза с груба сила и новата власт несправедливо иззема предприятията на хората, имотите им. Собствеността на баща ми също е била национализирана, заедно с къщата, в която живеехме. Позволяват на родителите ми да вземат само покъщнината си. Отишли сме да живеем в къщата на дядо ми. Дълги години нашите не говореха за обстоятелствата около моето раждане. Едва, когато станах в първо отделение на училището майка ми скришом ми посочи прозорец на старата ни къща и предпазливо ми каза, че там съм се родил.
В книгата съм публикувал и текста на позива от 1952 г., разпространяван от група индустриалци в София, заедно с баща ми, в пощенските кутии на столичани с призиви срещу комунизма. Хващат ги и ги съдят. Баща ми получава 5-годишна присъда и излежава 3 години в Белене. Оцелява, защото по това време вече режимът в лагера не е бил толкова жесток.

- Наука, политика, дипломация – коя от тези три орисници в живота Ви все пак се оказа най-важна?
- Науката, разбира се. Въпреки че не ми разрешиха веднага да кандитетствам за висше образование, а на брат ми и на голямата ми сестра така и не разрешиха. Но след известно забавяне аз извадих късмет. Бях добър студент – имах висок успех, свирех на тромпет, преподавателите ме харесваха и след дипломирането ме поканиха да кандидатствам аспирантура. Спомням си, бяхме трима кандидати. Изкарах високи оценки, но освен руски език, изизскваха и познания по някой от западните. Бях учил френски в гимназията, но не с толкова добър успех. Усетих, че съм на границата да ме скъсат, но ме спаси ръководителят на катедрата, който преподаваше по френски. Извади един парижки вестник и ми даде да прочета няколко изречения. „А, горе-долу, добре чете, останалото ще го научи“, каза той и така взах зачота. Това бе началото на моя път в университета и науката. Френския не ми стана най-силната страна, но английски научих перфектно, защото осъзнавах, че без този език няма как да се развивам на високо ниво.

- Винаги ли сте бил дясно ориентиран политически?
- В нашето семейство никога не сме обичали комунизма и социализма. По обясними причини винаги сме били дясно настроени. Но баща ни никога не ни е „надъхвал“ към политиката. Той беше много благороден човек и даже ни е съветвал да не се занимаваме с политика, а да развиваме себе си професионално в посоката, която ни интересува.
Промените през 1989 г. обаче ни зарадваха искрено. Дойде време да ни върнат и къщата в центъра на града. След време я продадохме на един зъболекар и днес тази масивна за времето си постройка се превърна в модерна стоматологична клиника.

- Как решихте да се занимавате с политика тогава?
- До онзи момент не съм имал никакво намерение да се включвам в политическите процеси. Тогава се търсеха хора, които са надеждни, известни. Вече бях един от инициаторите да бъдат обединени трите ВУЗ-а в Стара Загора и някак естествено станах член на СДС, въпреки че на първия демократичен митинг на Колодрума в Стара Загора, признавам си, ме достраша да отида, поради репресиите над моето семейство.

- Такъв ли си представяхте тогава Тракийския университет на Стара Загора, какъвто е сега?
- Да, такъв си го представях, и съм щастлив, че се осъществи тази моя мечта, но не мислете, че беше лесно. Точно обратното. Възрастните преподаватели протестираха, ректорите, директорката на учителския институт искаха да запазят постовете си. Единствено ректорът на Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина проф. Иван Божков беше на наша страна, а аз бях негов заместник-ректор. Водихме борба и срещу закоравелите професори, дошли от София. Младите обаче застанаха зад нас и успяхме да се обединим. В книгата описвам и други важни подробности. Защото най-важното беше Народното събрание да ни признае. Вероятно по това време за първи път изпитах силата на дипломатическите си способности. Тогава Андрей Луканов беше избран от Стара Загора като депутат, смени се правителството и министър на образованието стана академик Илчо Димитров. За мен се знаеше, че съм от СДС, но Андрей Луканов харесваше идеята Стара Загора да има университет и ни уреди среща с министъра. Илчо Димитров пак искаше да отлага решението, но Луканов „удари” по масата и отсече, че вече 4 години този въпрос се отлага и че очаква в следващите дни министър Димитров да вкара предложението в Народното събрание. Беше внесен бърз доклад и така се роди Тракийския университет. В този момент, колкото и противоречива личност да е бил Андрей Луканов изигра решаваща роля за признаването на Тракийския университет.

- Станахте кмет през едни от най-тежките години на прехода. Кое най-ярко се откроява в паметта ви от този кметски мандат – 1995 – 1999 г.?
- Най-ясно си спомням глада и безизходицата през есента на 1996 година, когато започна хиперинфлацията. Тръгнахме да спасяваме хората, да търсим храна, за да помагаме на тези, които нямаше с какво, пък и откъде да си купят. Намерих много съмишленици, както вдясно, така и от лявото политическо пространство. Тичах по предприятия, уговарях управителите им. Разпределяхме храната по административни бюра, за да стигат до гражданите. Използвах авторитета си като кмет и поставях проблемите с изхранването пред директорите на предприятия. Билетите за градския транспорт бяха стигнали 30-40 лв. Моята заплата стана 12 000 лева, което се равняваше на по-малко от 120 днешни лева. Целият този кошмар продължи около година, докато се стабилизират нещата.

- Тогава участвахте в протестите срещу правителството на Жан Виденов. Има ли паралел между тогавашните и днешните протести? Кое е общото и кое различното?
- Не виждам паралел между протестите тогава и сега. Според мен са коренно различни. Тогава хората протестираха политически пристрастно. Линията беше СДС срещу БСП и обратно. Някога на улицата бяха гладните, пенсионерите. Днес на улицата са младите, образованите, тези, които не търсят хляб. Те хляб си имат. Не търсят и свобода – те имат свободата да протестират, да пътуват и да работят в чужбина. Те искат просперитет, който да доведе до много по-висок стандарт на живота тук, в България, в родината им, такъв какъвто има в развитите европейски страни. Сега на улицата е излезнало гражданското общество, като изключим партиите, които се опитват да се представят за водачи на този протест. Затова аз подкрепям протестиращите.

- Като кмет на Стара Загора посрещнахте Симеон Сакскобургготски след завръщането в България през 1996 г. Очаквахте ли тогава той да подкрепи синята власт, вместо да се превърне в политически лидер и опонент?
- Аз уважавах Симеон и решението му да се върне в родината си след дългогодишното изгнание, наложено му от комунистическия режим. Той е високоинтелигентен човек със сериозни позиции на Запад. В книгата в детайли описвам неговото посрещане в Стара Загора. Тогавашният владика Дядо Панкратий много ме подкрепи. Еуфорията беше голяма. Мисля, че след това Симеон управляше добре и използва своето влияние в Европа в полза на България.

- На изборите за местна власт през 1999 г. неочаквано СДС – Стара Загора не Ви издигна за втори кметски мандат. Обидихте ли се?
- Да, обидих се, когато решението им стана факт. Но още преди това имах предчуствие, че това може да се случи, защото някои от лидерите на синята партия вече не ми даваха своята подкрепа. Ще посоча Иван Костов и Христо Бисеров. В книгата разказвам, как веднъж Христо Бисеров като главен секретар на СДС дойде при мен заедно с тогавашния областен управител Радомир Енев. Приех ги в кабинета. Христо Бисеров в присъщия си стил каза, че е дошъл, за да види как върви приватизацията в региона. Отбеляза, че приватизацията в държавния сектор се движи добре, но в общинския изостава. Отвърнах, че всичко върви по правилата, но той ме репликира, че ние определяме правилата. Отговорих му, че тази работа няма да стане и му обясних цялата процедура, която извършва Общинския съвет, за да бъде всичко законно. Той позеленя, че някой от партията си позволява да му противоречи. Така си спечелих враг, който попречи да бъда издигнат за втори кметски мандат. В книгата си описвам и фалшификациите, които той направи, за да не бъда класиран във вътрешните избори в СДС.

- Тогава за първи път стана кмет на Стара Загора д-р Евгений Желев от БСП.
- Така е, но преди това той беше директор на болницата в Стара Загора. Тя беше общинска и вечно липсваха пари за нещо. Д-р Желев идваше при мен всеки понеделник и ми обясняваше проблемите на болницата. Все отделях някакви пари и той беше много доволен от работата ни, въпреки че бяхме от различни политически сили. Когато наближиха изборите през 1999 г. се чу, че БСП ще го издигнат за кандидат за кмет. Той дойде при мене и ми каза на четири очи - „Проф. Яблански, вие за мен сте много авторитетен човек. Да знаете, че ако вие се кандидатирате за кмет, аз ще откажа да се кандидатирам“. Разбрахме се да не го казвам на никого тогава, но днес, да е светла паметта му, съм споделил този момент в книгата си.

- След кметския Ви мандат стартира дипломатическата Ви кариера като посланик в Израел. Защо Израел?
- Аз бях наистина щастлив, че след отхвърлянето ми като кандидат за нов кметски мандат ми предложиха да поема дипломатическа мисия. Винаги съм смятал, че дипломацията е най-извисената и интересна професия, която съм мечтал да упражнявам от ученическите си години. Предложението на Надежда Михайлова беше да избера между три възможности – консул в Австралия, посланик в Канада или Израел. Избрах Израел по няколко причини, от които най-важните бяха топлите отношения между България и Израел и близостта с Европа.
Една от основните ми мисии там беше и да работя за отношенията с палестинската автономия. Имах възможността да се срещна и с много силни личности. Няколко пъти съм разговарял лично с Ясер Арафат. Непоносимостта между израелското правителство и палестинската автономна власт непрекъснато създаваше тежки казуси. Непрестанните атентати бяха страшни. За всичко това разказвам в книгата си, но най-важното, което имах за цел като посланик в Израел, беше да съдействам за осъществяването на израелски инвестиции у нас. С моето съдействие бяха реализирани поне пет значими инвестиции в страната. В района на Стара Загора резултат от това сътрудничество е инвестицията на „Панхим“ за производство на плексиглас, което се развива успешно и до днес.

- И все пак СДС ви издигна за втори кметски мандат след завръщането Ви от дипломатическата мисия през 2003 г. Петър Стоянов също се кандидатира за президент втори мандат. И двамата не успяхте. Имаше ли обща причина?
- Мисля, че да. От една страна СДС вече беше позагубило част от подкрепата си. Появиха се и много „троянски коне“, хора вътре в СДС, които не можеха да простят политическия успех на хора като Петър Стоянов и мен.

- Защо СДС постепенно престана да бъде важен фактор в политическото пространство?
- В България няма партия с много дълга история, освен БКП и приемниците й. Може би след падането на комунизма хората искаха свобода, включително и в създаването на партии и самоопределянето на политическите си виждания. Не знам дали липсата на опит или по някаква друга причина СДС спря да бъде решаващ фактор на политическата сцена в България. Подобен процес, макар и бавно, наблюдаваме и с БСП. Няма да се учудя, ако след време социалистическата партия последва съдбата на СДС.

- С какво се гордеете най-много след всичко преживяно и постигнато?
- Гордея се най-много с това, че съм бил праволинеен в действията си и не съм участвал в задкулисни игри, когато съм бил на власт. Гордея се, че имах щастието да практикувам една от най-извисените професии – дипломацията. Донякъде съжалявам, че не продължих в това поприще, защото имах възможност да го направя. Но трябваше да отида и да се помоля на някой, да проведа разговори с хората, които тогава бяха дошли на власт. Това не е в характера ми. Не мога да заставам на колене. Имаше възможност да стана посланик в Дъблин, Ирландия, но я пропуснах.

- Синът Ви доц. д-р Васил Яблански е един от най-успешните хирурзи в България. Радвате ли се на това?
- Гордея се с него, разбира се. Васил вече е един от най-добрите хирурзи в България и Европа. Той сам избра тази професия, да бъде лекар. Сам кандидатства медицина, тук, в Стара Загора. После бързо се превърна в един добър ортопед. Преподавали са му най-известните ортопеди на България – проф. Росен Иванов, проф. Тифчев, проф. Пройчев. После го поканиха в „Токуда“, а преди 7-8 години той започна да практикува спинална хирургия при деца със сколиоза и е може би единствения в България, който прави това и дори преподава уменията си на лекари в Западна Европа.
- За кого е предназначена книгата Ви с мемоари? Кой най-много ви се иска да я прочете?
- Тази книга е предназначена преди всичко за младите хора. Иска ми се много точно те да я прочетат, за да узнаят какво е било, да не повтарят грешките на миналото и да продължат усилията, които положихме тогава, да превърнем България в демократична държава. За да живеем в България по-добре!